Констипация.

15 февруари 2011 г.

или по нашенски

запек.

но не такъв,

какъвто,

а душевен.

Доживотен.

Не се напъвай.

Само го

стресираш.

Денят.

9 февруари 2011 г.

Не, не от онези дни в които ти се случват лоши неща, напротив - нищо не се случи.. то просто се случва, бавно и болезнено всеки изминал ден става все повече и повече докато сълзите сами не закапят от очите ти, защото дори те не понасят това, което се случва вътре в теб. Жалко е, ужасно е. Не че е нещо, което не би могла да преживееш.. дори мисля, че можеш да преживееш всичко, но това трябва да го търпиш, да живееш с него, да се научите да да си самоизсмуквате жизнените сили докато накрая остане съвсем кухото ти и безжизнено тяло с празен поглед. Това остава от теб в такива моменти - празнота и пустош. Чудиш се дали наистина си го заслужила - сигурно. Ти си далеч от перфектна, дори си олицетворение на НЕперфектното. Правиш се, че не ти пука, казваш че си “добре” усмихваш се и отклоняваш погледа си в разфокусирания свят около теб. Това си е живо лицемерие към себе си. Хах. Колко ли е тъпо - да изневериш на себе си, докато света изневерява на теб едновременно с това. Предполагам, че скоро ще се чувстваш по-добре. Все пак всичко си има край - дори и празнотата. Искам да го изкрещя, но мълча. Понякога мълчанието е най-силния плач.

</3